1

Шито рю

Шито рю

Стилът Шито рю е създаден около 1926 г. в Осака от Кенва Мабуни – окинавски инструктор и приятел на Г. Фунакоши. Той е бил ученик на знаменитите Я. Итосу и К. Хигаонна. Първоначалното название на школата било Ханко рю. Кенва Мабуни не само изменя името, но обогатява съществено техниката на стария стил Шури те с прийоми от други окинавски стилове и особено от мощния, силов стил Наха те. Стилът представлява нещо средно между окинавските стилове и Шотокан и се отличава с твърдост, голяма мощ, рязкост и пределна концентрация на движенията.
В 1923 г., Асамото Мотобу направил сензационна демонстрация на стила, но това не довело до създаване на школа. И, докато Г. Фунакоши бързо утвърдил своите позиции на лидер, Мабуни “изплувал”, след дългогодишна треньорска дейност. В подобно нелеко положение се намирали и много други инструктори, които оказали влияние върху формирането на Шито рю. Сред тях са Чошин Чибана, ученик на Я. Итосу и учител на не по – малко известния Юсоку Хига, а също – и Ясукичи Арагаки, ученик на Кияма Шотобу и учител на знаменития Шошин Нагамине. Определени заслуги в това отношение имат и каратистите от Годжу рю – Шосятсу Киода и Цунетака Гусукума.
Голямо значение за развитието на Шито рю оказват и школите Шорин и Шорей, които го обогатяват с такива изисквания като съчетание на сила и податливост, активност и пасивност, атака и отстъпление.

В програмата на Шито рю влизат всички кати на Шорин и Шорей плюс още някои, неизвестни по – рано. На усвояването на ката се придава решаващо значение както в Шито рю, така и в Шотокан и Yадо рю. В тях се отработват принципите на дишането, чистотата на техниките и комбинациите, умението за пренасяне и разпределяне на тежестта, ритъмът и скоростта на движенията. Самият Мабуни пише:
“Най-важни в карате са формалните упражнения (ката). В тях са събрани всички методи за нападение и защита. Затова, трябва правилно да се разбере смисълът на всяко движение. Някои смятат, че може да се игнорира ката и да се практикува само спаринг. Подобна нагласа никога не ще доведе до истински прогрес в карате. Ударите и блоковете, техниките за нападение и защита имат хиляди вариации, които е просто невъзможно да се изпробват в схватка.

Една – две кати – това е всичко необходимо на човек, при условие, че те станат “твои”. Останалите кати служат само за разширение на познанията и за сравнение. Колкото и богати познания да имате за катите, те са безполезни, ако нямат нужната дълбочина. Учете правилно и отработвайте една – две кати и, когато дойде времето да ги приложите, резултатът ще надмине всичките ви очаквания.

Второто нещо, върху което трябва да се обърне внимание, е правилната методика на тренировки. Ако тя е неправилна, няма значение в колко схватки сте участвували, колко камъни и дъски сте счупили, защото глупавите привички ще ви доведат до поражение.
Въпреки че ката може да се нарече най-важната част от тренировката, не трябва да се пренебрегват спарингът и тестовете за чупене на твърди предмети. Пътят на истинското карате е да се избягват крайностите и да се тренира упорито, с мисълта, че ката е половината от успеха, а другите индивидуални и групови тренировки – втората половина.”
И до днес, в Шито рю и в Шотокан се практикуват ниски и широки стойки, движение във фронталната равнина, дълги акцентирани удари без рязък реверс (връщане на ръката или крака след удара); липсват скокове, отсъстват в началото кръгови удари с крак, а също прави и обратни (каквито отначало въобще липсвали в арсенала на Фунакоши и на Мабуни). Академичността на тези школи се набива в очи, особено – в сравнение с икономичната, подвижна техника на Годжу рю и Yадо рю.
Няколко школи се отделят от Шито рю, в това число – и Шукокай, основана през 1950 г. от Чоджиро Тани, ученик на знаменития Мабуни. Стилът Шукокай се отличава с бързи движения и спортна насоченост. В състезанията, се забранява контактният удар. Използуват се главно високи стойки, които обезпечават подвижността и рязкостта, но намаляват силата на ударите. Техниката на Шукокай, която е построена на принципите на поемане на инициативата и синхронната контраатака (го – но сен), включва главно прави удари с юмрук, сечащи – с ръба на дланта, прави и странични удари с крак. Катите, както и техническите комбинации, в общи линии, съвпадат с тези на Шито рю.
Ученици на Тани са Ева, Кимура и Намбу. Последният основава школата Санкюкай през 1969 г. Йошинао Намбу е трикратен победител на Всеяпонския студентски шампионат. В течение на ред години, той усъвършенствува своите познания, като синтезира достиженията на всички основни стилове японско и окинавско карате и ги обединява в нова школа. Техниката на Санкюкай се отличава с множество гмуркания и ескиважи, висока маневреност и използуване на най -ефективните прийоми от айкидо.
В сравнение с Шотокан, Шито рю е специализиран стил. Значително по – малко значение се придава на традиционната подготовка, а голямо – на скоростта, ускорението, маневреността, общата динамичност. Това доближава Шито рю до спорта. Използуват се по – високи стойки, леки, танцуващи движения, позволяващи неочаквано придвижване в пространството. Твърдите блокове губят традиционното си значение, отсъпвайки място на късите блокове и полублоковете, които не спират удара, а, по – скоро, променят траекторията му. Скоростта е основен критерий при избора на техники.
Ще се спрем по – подробно на майстор Намбу. Той пристига в Европа през 1964 г. и почти веднага започва серия от блестящи демонстрации, в които набързо се разправя с цяла плеяда водещи френски каратисти, които по това време са най – добрите на континента. Те били последователи на Шотокан и Yадо рю. Успехът на Намбу обръща погледите към новия стил. Той имал съвсем прост метод за тренировка. След като получава черен пояс, той не губи време за различни техники, а се концентрира върху отработването на цуки като контраатака, след избягване от линията на атака и върху два удара с крак – мае гери и миказуки гери. Явно е, че усърдието е довело до безупречното им овладяване. Все пак, Намбу сметнал, че това е недостатъчно. Той изразходва огромни усилия за специална физическа подготовка, която се състояла най – вече от спринтове нагоре по стълбите с човек на гърба, бързо бягане с тежести и многократно повторение на любимите техники – с тежести на краката.

Неговите срещи предизвиквали удивление и възхищение, заради умопомрачително бързите му техники с крака. Блоковете, изпълнявани с крака, били доведени до съвършенство. Освен това, Намбу много усилено изучава и тактиката на боя. Той прекарва с часове пред огледалото, отработвайки способи за захват, провокиране и преодоляване на отбраната на противника. Срещите на Намбу често били наричани “математически изчислени”, въздушни, прекрасни.

През 1970 г., той се връща в Япония, за да започне работа над стила Санкюкай. Този стил е изключително плавен и бърз, в него няма нито един остър, рязък блок, всички движения са максимално приближени към спортния сблъсък. Без съмнение, този стил, също както и Шукокай, подхожда на бързите и подвижни каратисти, съобразителни и находчиви в схватките. В същото време, той не се препоръчва на типичните нокаутиращи, мощно сложени каратисти, които трудно могат да достигнат необ-ходимата бързина и ловкост.

Постиженията на Намбу довеждат до формулирането на принцип, който гласи, че, независимо от практикувания стил, в спортното карате, е целесъобразно да се следват тенденциите и принципите на Шукокай. Така, на основата на синтеза, се създава един универсален международен стил.