Карате в Япония

Карате в Япония
Когато карате в началото на XX век се появило на божия свят и поклонниците му в Япония, а после и в други страни ставали все по-многобройни, то било обявено за неприкосновена собственост на японската нация. Техниката му наистина издавала родството с Китай, Корея и Виетнам, но пропагандата упорито сочела за родина на карате Япония – в краен случай Окинава. За да се избегнат обвиненията в нископлокничество пред „слаборазвитите нации“, се наложило отново да се изобретява теория и философия, а заедно с това и история на карате (теоретичната основа и философията на карате са тясно свързани с другите японски бойни изкуства, които на свой ред черпят корените си от китайските първоизточници)*. В това имало разбира се и някои положителни моменти, защото всеки крупен майстор, основаващ своя школа по карате, ще-неще трябвало да се замисля върху глобалните проблеми на кемпо. В условията на екзотерично развитие, когато карате излязло извън тесните рамки на Рю и действително се превърнало в общонационално, а в последствие и в общочовешко бойно изкуство, всяка голяма нова школа трябвало да мотивира своята проява не само с новата си техника, но и с апелиране към нови морално-етични начала. Нужно ли е да добавим, че всъшност всички те се оказват само добре забравени стари принципи…

В търсене на духовна опора съвременното карате се е обърнало на първо място към Буши-до, към идеята за съчетаване на честта (Гири) и хуманните чувства (Нинджьо), добавяйки към това стремежа към универсална хармония и сливане на човека с природата. Но истински стожер в етиката на новото карате станало учението за социалните функции на личността, която трябва да носи полза на обществото, провъзгласявайки, че личността, облагородена от заниманията с карате, ще може да допринесе за прогрес в социалния живот на своята страна.

Както вече знаем, легализацията на карате започнала от първата половина на XIX в.

В навечерието на буржоазната революция обаче, когато страната се разделила на враждуващи лагери и фракции, не можело и дума да става за демократизация на бойните изкуства. Това положение се запазило доста дълго през периода след реформите Мейджи,вече след ликвидацията на самурайските привилегии. Първите лъчи на изгряващото слънце на Бу-До осветили Кодокан, универсалното творение на Джигоро Кано. Джу-Джуцу, преобразувано в Джу-До, станало всенародно достояние. Дошъл редът на Карате.

През епохата Мейджи с въвеждането на всеобща военна повинност правителството започнало да отделя внимание на физическото развитие на учениците от средните училища. Данните от медицинските изследвания, провеждани през средата на 90-те години в Окинава, показали наличието на удивителна пропорционалност, сила и издържливост сред голама група юноши, занимаващи се от детството си с карате. По това време армейското и военно-морското командване, обобщавайки опита от японо-китайската война и възстанието на Ихътуаните (Боксьорско възстание в Китай през 1898 – 1901 г., срещу династията Цин и влиянието на западните държави. Голяма част от възстанниците са практикували различни видове У-шу), стигнало до извода за ползата от Карате, за подготовка на личния състав. На Карате била дадена “зелена улица”. През 1902 г. Карате било включено експериментално в учебната програма на Първо средно училище и Педагогическото училище на префектура Окинава. Скоро след това започнала Руско-японската война (1904 – 1905 г., се види на територията на Корея и Манджурия за господство в далечния изток), която дала нови потвърждения за ценността на Карате.

През 1905 – 1906 г., веднага след Руско-японската война в своите мемоари Гичин Фунакоши пише: “Аз, уговаряйки група свои другари, взех активно участие в организирането на публични демонстрации на Окинава. Вероятно това бяха първите публични демонстрации от такъв род”. Пътешествията по острова и демонстрациите продължили няколко години. От 1912 г. същото инициативно ядро, съставено от Фунакоши, Мабуни, Мотобу, Киян, Гусукума, Огусуки, Токумура, Ишикава, Яхику, пристъпило към систематични демонстрации на Карате в залите на най-големите градове Шури и Наха. По това време всички в Япония били слушали вече много за чудесата на Карате и през 1916 г. , Гичин Фунакоши получил покана да демонстрира своето изкуство в токийския дворец на войнския морал (Бутоку-ден). Това била първата и то доста успешна проява на Карате майстор извън Окинава.

През март 1921 г., крон-принцът, бъдещият император Хирохито, връщайки се от пътуване в Европа, пожелал да види достиженията на окинавското Карате. За него била устроена демонстрация на ката, тамешивари и кумите в замъка Шури. Принцът, с деликатна физика, но с твърде войнствени стремежи, бил поразен. Това решило съдбата на Карате. През пролетта на 1922 г. министерството на образованието организирало в Токио I-ва национална изложба на спорта (който бил тясно свързан с традиционните бойни изкуства). Гичин Фунакоши, по молба на организаторите на проявата, написал и донесъл със себе си тритомен учебник по Карате. По-късно шпалтите на книгата изчезнали по време на Голямото токийско земетресение. Вместо загубения ръкопис (а в Япония “ръкописите” наистина се пишели на ръка и се представяли в единствен екземпляр), озаглавен “Рюкю кемпо – Карате”, скоро била написана нова книга “Закаляване на тялото и духа, а също и самоотбрана посредством карате” (“Рентан Го-Шин Карате-джуцу”). Запознавайки се с творението на Фунакоши, възкачилият се на престола император Хирохито високо оценил достойнствата му. Вслушвайки се в уговарянията на Джигоро Кано и знаменития майстор по Кен-До Хакудо Накаяма, Фунакоши останал в Токио заедно с неколцина свои ученици. Той ръководел малка секция в залата при храма Мейсей-Джигу и едновременно с това се занимавал с пропаганда и внедряване на Карате в столичните университети. Първият клуб по Карате бил открит в университета Кейо през 1924 г. Станало неизбежното – Карате излезнало от нелегалност и се устремило сред народа.

Карате-До, практикуемо сега в Япония представлява сложна система от психо-физически тренинг и обединява: духовна дисциплина, оздравителна програма, самоотбрана и спорт. Наричат Гичин Фунакоши – “Бащата на японското Карате-До”, доколкото именно той пръв въвежда значителни изменения и нововъведения в традиционното окинавско Карате и пренася модифицираното бойно изкуство на благоприятната почва на японската културна традиция. През 1933 г., Фунакоши изменя смисловата концепция на йероглифа “Кара” – означаващ името на великата китайска династия “Тан”, със звучното “Кара”, в смисъла на значението “пустота”, “празнота”, “чистота”. След новото изписване, изкуството на “Китайската ръка”, се трансформира в смисъла на изкуството на “Празната ръка”. Две години по-късно, през 1935 г., той добавя йероглифа “До” – “Път”, вместо “Джуцу” – “Узкуство”. Всичко това се сътояло вече в Япония, където по това време вече функционирали няколко десетки клуба по Карате. Подобни нововъведения не винаги се възприемали от другите видни майстори. Твърдението, че окинавското бойно изкуство и японското Карате-До са неразривно свързани с Дзен будизма има спекулативен характер и е продиктувано от повелите на времето. То има място в тренировъчната система от относително скоро време и твърде малко е свързано с първоначалната идея на Фунакоши.

Преименувайки окинавското бойно изкуство, той вероятно е имал предвид нещо различно. Известно е, че японското Карате-До в качеството си на бойно изкуство, разглежда като “оръжие” единствено тялото, което се потвърждава от буквалния превод на йероглифа “Кара” в значението на “пуст, празен”, докато окинавското Карате винаги е използвало различни видове подръчни оръжия.

Фунакоши е внесъл яснота и е получил подкрепата на съотечествениците си, утвърждавайки, че иероглифа – “Кара” би трябвало да се възприема като – “празнота” от такава гледна точка е бил предпочетен в смисъла на вътрешно изчистване или отсъствие на егоистични стремежи, за да може да се развива вътрешна духовна проницателност – тъй както огледалната повърхност отразява всичко наоколо, тъй както в тихата долина се чуват и най-тихите звуци, така и постигналия Карате-До трябва да изгони от себе си егоизма и злобата, стремейки се правилно да реагира на всичко, което може внезапно да се случи. Това означава – “Кара” или “празнота” на Карате-До.

“Истинското карате-до се заключава в цялостния живот. Тялото и разума трябва да се развиват и усъвършенстват в дух на хуманност. Човек винаги трябва да бъде справедлив”.

Гичин Фунакоши

От къде идва названието на школата на Фунакоши – Шотокан, и какво означава то? Дори в Япония малцина знаят точното значение на думата Шотокан, докато повечето класически и съвременни школи по кемпо имат напълно определени названия с прозрачна символика или просто идващи от името на основателя на учението. Подобно обяснение дава самия Фунакоши в своите мемоари “Нощните беседи на Шото” (“Шото йова”). Както се вижда от заглавието на книгата, Шото е само един литературен псевдоним, избран на младини от майстора, който бил голям почитател на изящното слово. Буквалното значение на йероглифите Шото е “борове и вълни”. Нищо повече. Кан означава клуб. Фунакоши разказва, че в ученическите си години обичал да се уединява от суетата на многолюдните улици на Шури на малко островче, където растели могъщи стари, борове. Случайки шума на вятъра в клоните на боровете и съзерцавайки вълните на прибоя той размишлявал за човека, за природата, за мирозданието, обмислял идеята за създаването на хуманно Карате. Съдено било мечтите му да се осъществят. Благодарение на Фунакоши класичекото карате станало съвременно. Шотокан съществува вече повече от осемдесет години и обединява близо една трета от всички каратисти в Япония.